Времето е най-ценното нещо, което имаме..., и което...нямаме. Всичко, което правим, се измерва с времето, което отделяме за него.

Има един филм, в който хората си купуват време и плащат с него за всичко — храната, паркинга, забавленията. То е разменната монета за живота им, и когато свърши, просто падат на земята и вече не са живи! Този филм е колкото фантазия, толкова и реалност.

Тук на Земята имаме определено време, в което съществуваме, измерваме го в години, часове, минути, мисли, срещи, работа и т.н. Разпределяме го за нещата, които смятаме за важни, понякога го пилеем, понякога го ценим. Имаме амбивалентно отношение към него. Хем знаем, че всяка секунда, с всеки дъх се изнизва животът, който е определен да изживеем тук, хем си позволяваме да го пилеем с пълни шепи.

В какво ли не. Объркани мисли, страхове от безброй неща, работа, която уж не харесваме, но много ни е важно да я работим, заради статут, пари, престиж и т.н., хора, които не ни подхождат, но ги държим до себе си, впримчени в страха от самотата, ситуации, които вече не ни носят смисъл, но сме свикнали с тях и се чувстваме сигурни.

И после идва умората и липсата на време. Защото сме го изхабили за неща, които не искаме да правим, и това ни е изтощило до степен, че не можем да преценим точно какво искаме да правим с времето си, само смътно или съвсем натрапчиво усещаме, че нещо не е както трябва, че не би трябвало да се чувстваме нещастни от това, на което посвещаваме времето си.

Че истински живеем само, когато намираме време да помиришем красивото цвете, да усетим полъха на свежия вятър, да направим нещо, защото имаме вдъхновение за него, да работим това, което е страстта на душата ни, да обичаме до край, без резерви.

Само тогава Времето се превръща в Безвремие и вече не броим минутите, дните, годините. Защото когато живеем пълноценно, нямаме потребност да го правим. Животът е пълнокръвен и диша заедно с нас във всеки миг. И губим представа за времето, защото сме в него, то става част от нас.

Това, за какво използваме времето си, определя живота ни. Даваме ли си сметка, че е така? Че всеки миг правим избор да живеем или просто да вървим към смъртта. В крайна сметка, дори да звучи парадоксално, тя (смъртта) се оказва най-големият пазител на времето.

Изправени в ситуация, в която е застрашен животът ни или този на близките ни, мирогледът много бързо се променя и преосмисляме дните и живота си. И тогава решаваме безкомпромисно да изхвърлим всичко ненужно от живота си и да го изпълним със смисъл. Чак тогава, иначе сякаш забравяме..., че имаме само един отрязък от време...

Смисълът... за всеки различен, с едно общо нещо — усещането, че си истински жив всяка секунда, и че си едно с Времето. Усещане за безсмъртие и вечност, не илюзията, че сме безсмъртни..., а съществуване в едно с Живота.

Само когато наситим времето си със смисъл, само когато живеем пълноценно всеки миг, само когато ценим този отрязък от време, който ни е даден, и вървим по пътя на сърцето си и на мечтите си, само тогава можем да минем отвъд него, отвъд знанието за раждането и смъртта... Само изпълването на времето ни с висшия ни смисъл, ни издига над живота ни на смъртни и е път... към нас самите, в цялото ни съвършенство и красота!